След няколко часа пътят започна да става по-труден, а вървенето – толкова мъчно, че Плашилото често се препъваше в жълтите павета, които бяха много неравни тук. Някои, без съмнение, бяха счупени или въобще липсващи, като оставяха дупки, през които Тото скачаше, а Дороти ги заобикаляше. Колкото до Плашилото, то вървеше право напред, защото нямаше мозък, и така стъпваше в дупките и падаше по лице върху твърдите павета. Никога не се нараняваше, обаче, и Дороти го вдигаше и му помагаше да стъпи на крака отново, а той се присъединяваше към веселия ѝ смях за неговото собствено нещастие.
Фермите не бяха толкова добре поддържани тук, както останалите назад. Имаше по-малко къщи и по-малко плодови дръвчета, а колкото по-далеч навлизаха, толкова по-мрачен и самотен ставаше пейзажът.
На обяд седнаха края пътя близо до едно поточе и Дороти отвори кошницата си и извади малко хляб. Тя предложи един резен на Плашилото, но той отказа.
– Никога не съм гладен – каза той, – и имам късмет, че е така, защото устата ми е само нарисувана и ако изрежа в нея дупка, през която да се храня, сламата, с която съм натъпкан, ще излезе и ще развали формата на главата ми.
Дороти веднага разбра, че това е вярно, така че само кимна и продължи да си похапва хляб.
– Разкажи ми нещо за себе си и страната, от която идваш – каза Плашилото, когато тя привърши с вечерята си. Така че тя му разказа за Канзас и колко сиво беше всичко там и как циклонът я пренесе до тази чудна страна на Оз.
Плашилото слушаше внимателно и каза:
– Не мога да разбера защо би искала да напуснеш тази красива страна и да се върнеш в сухото, сиво място, което наричаш Канзас.
– Това е, защото нямаш мозък – отговори момичето. – Без значение колко мрачни и сиви са домовете ни, ние, хората от плът и кръв, предпочитаме да живеем там, отколкото в която и да е друга страна, без значение колко е красива. Няма друго място като дома.
Плашилото въздъхна.
– Разбира се, че няма как да го разбера – каза той. – Ако вашите глави бяха пълни със слама като моята, вероятно всички щяхте да живеете на красиви места, а в Канзас нямаше да останат никакви хора. Какъв късмет за Канзас, че вие имате мозък.
– Няма ли да ми разкажеш история, докато си почиваме? – попита детето.
Плашилото я погледна укорително и отговори:
– Животът ми е бил толкова кратък, че наистина не знам нищо за каквото и да било. Бил съм създаден едва онзи ден. Всичко онова, което се е случило по света преди това, ми е неизвестно. За щастие, когато фермерът направил главата ми, едно от първите неща, които създал, били нарисуваните ми уши, така че можех да чуя какво става. Имаше още един Дъвчащ с него и първото нещо, което чух, беше как фермерът казва:
– Харесват ли ти тези уши?
– Малко са криви – отговори другият.
– Няма значение – каза фермерът. – Пак са си уши – което беше достатъчно вярно.
– Сега ще направя очите – каза фермерът. И така той нарисува дясното ми око и щом приключи, аз се загледах в него и във всичко около мен с огромно любопитство, защото това беше моят пръв поглед към света.
– Това е доста красиво око – отбеляза Дъвчащият, който наблюдаваше време. – Синята боя е най-подходящият цвят за очи.
– Мисля да направя другото малко по-голямо – каза фермерът. И когато второто око беше готово, можех да виждам много по-добре от преди. После той ми измайстори нос и уста. Но аз не проговорих, защото в онзи момент не знаех за какво служи устата. Забавлявах се да ги наблюдавам как създават моето тяло, ръце и крака; а когато закрепиха главата ми накрая, се почувствах много горд, защото си помислих, че съм толкова човек, колкото всеки друг.
– Този приятел ще плаши враните достатъчно бързо – каза фермерът. – Той просто прилича на човек.
– Ами, той е човек – каза другият и аз бях съвсем съгласен с него. Фермерът ме хвана под мишница, занесе ме до царевичната нива и ме закрепи на високата пръчка, на която ти ме намери. Той и приятелят му скоро си тръгнаха и ме оставиха сам.
– Не ми хареса да бъда изоставен по този начин. Така че се опитах да тръгна след тях. Но краката ми не докосваха земята и бях принуден да си стърча на онзи стълб. Това беше самотен живот, защото нямаше за какво да мисля, тъй като бях създаден съвсем скоро. Много врани и други птици влитаха в царевичната нива, но щом ме видеха, отлитаха пак, мислейки, че съм Дъвчащ; а това ме радваше и ме караше да се чувствам доста важен човек. Не след дълго една стара врана полетя до мен и след като ме разгледа внимателно, кацна на рамото ми и каза:
– Чудя се как онзи фермер се е опитал да ме заблуди толкова нескопосано. Всяка врана със здрав разум може да забележи, че си натъпкан със слама.
Тогава тя скочи долу в краката ми и изяде всичката царевица, която искаше. Другите птици, като видяха, че не я наранявам, също се приближиха да ядат царевица, така че за кратко време се събра цяло ято от тях около мен.
-Натъжих се от това, защото това показа, че все пак не съм толкова добро Плашило; но старата врана ме успокои, казвайки:
– Само ако имаше мозък в главата си, щеше да си толкова човек, колкото всеки друг, и по-добър от някои от тях. Мозъкът е единственото нещо, което си струва да притежаваш на този свят, без значение дали си една врана или човек.
– След като враните си тръгнаха, размишлявах и реших, че ще се постарая да си намеря мозък. За мой късмет, ти дойде и ме издърпа от пръта, а от това, което казваш, съм сигурен, че Великият Оз ще ми даде мозък, щом стигнем до Смарагдения град.
– Надявам се – рече Дороти искрено, – защото изглежда ти толкова се тревожиш дали ще го получиш.
– О, да. Аз се тревожа – отвърна Плашилото. – Толкова е неприятно чувството да знаеш, че си глупак.
– Ами – каза момичето, – хайде да вървим. – И подаде кошницата си на Плашилото.
Въобще нямаше никакви огради на пътя сега, а почвата беше неравна и необработена. Привечер те влязоха в голяма гора, където дърветата растяха толкова високо и близко едно до друго, че клоните им се срещаха над пътя от жълти павета. Почти беше тъмно под дърветата, защото клоните не допускат слънчевата светлина; но пътниците не спряха, а влязоха в гората.
– Ако този път влиза в гората, трябва да излиза от нея – каза Плашилото, – а щом Смарагденият град е в другия край на пътя, трябва да отидем там, където ни води.
– Всеки го знае – каза Дороти.
– Разбира се. Ето защо аз го зная – отвърна Плашилото. – Ако се изискваше мозък, никога нямаше да мога да го кажа.
След около час светлината на деня гаснеше и те се запрепъваха в тъмнината. Дороти не можеше да види нищо, но Тото можеше, защото някои кучета виждат много добре в тъмното; а Плашилото обяви, че вижда толкова добре, колкото и през деня. Така че тя го хвана за ръка и успя да продължи напред сравнително добре.
– Ако видиш някоя къща или място, където може да прекараме нощта – каза тя, – трябва да ми кажеш; защото е много неприятно да се разхождаш в тъмното.
Не след дълго Плашилото спря.
– Виждам малка колиба вдясно от нас – каза той, – построена от дървени трупи и клони. Да отидем ли там?
– Да, разбира се – отговори детето. – Много се уморих.
И така Плашилото я поведе през дърветата, докато не достигнаха къщурката, а Дороти влезе и си намери легло от изсъхнали листа в един ъгъл. Тя си легна веднага и с Тото до нея скоро се унесе в дълбок сън. Плашилото, което никога не се уморяваше, застана в друг ъгъл и изчака търпеливо, докато дойде утрото.
