Дороти плачеше горчиво, че нейната надежда да се върне у дома в Канзас отлетя; но когато го обмисли, беше доволна, че не се е качила в балона. Тя също съжаляваше, че е загубила Оз, както и спътниците ѝ.
Тенекиеният човек отиде при нея и каза:
– Наистина бих бил неблагодарен, ако не тъжах за човека, който ми даде прекрасно сърце. Бих искал малко да поплача, защото Оз си е отишъл, би ли била така добра да ми обършеш сълзите, така че да не ръждясам.
– С удоволствие – отговори тя и веднага донесе една кърпа. Тогава Тенекиеният човек плака няколко минути и тя внимателно следеше сълзите му и ги бършеше с кърпата. Когато приключи, той ѝ благодари мило и целият се смаза със своята инкрустирана масльонка, за да се предпази от злополуки.
Плашилото сега беше владетел на Смарагдения град и въпреки че не беше Вълшебник, хората се гордееха с него.
– Защото – казваха те, – няма друг град в света, който е управляван от сламен мъж. – И доколкото знаеха, наистина беше вярно.
Сутринта след като балонът се издигна с Оз, четиримата пътешественици се срещнаха в Тронната зала и обсъдиха делата си. Плашилото седна в голям трон, а другите стояха послушно пред него.
– Не сме чак толкова злощастни – рече новият владетел, – защото този Дворец и Смарагденият град ни принадлежат и можем да си правим, каквото искаме. Като си помисля, че неотдавна бяха закачен на прът в царевичното поле на един фермер, и че сега съм владетел на този красив Град, доста съм доволен от съдбата си.
– Аз също – каза Тенекиеният човек, – съм доволен от новото си сърце; и наистина това беше единственото нещо, което съм искал на света.
– Колкото до мен, аз съм доволен да знам, че съм толкова смел, колкото всеки звяр, който някога е живял, ако не е и по-смел – каза Лъвът скромно.
– Само ако Дороти беше доволна да живее в Смарагдения град – продължи Плашилото, – можеше всички да сме щастливи заедно.
– Но аз не искам да живея тук – извика Дороти. – Искам да отида в Канзас и да живея с леля Ем и чичо Хенри.
– Ами, тогава какво да се прави? – попита Дърварят.
Плашилото реши да размишлява и толкова усилено мислеше, че карфиците и иглите му започнаха да изскачат от мозъка му. Накрая той каза:
– Защо не извикаш Крилатите маймуни и не ги помолиш да те пренесат през пустинята?
– Никога не съм се замисляла за това! – каза Дороти радостно. – Точно това е. Ще отида веднага за Златната шапка.
Когато тя я внесе в Тронната зала, изговори магическите думи и скоро групата Крилати маймуни влетя през отворения прозорец и застана пред нея.
– Това е вторият път, когато ни викате, – каза Кралят на маймуните, кланяйки се пред момиченцето. – Какво искате?
– Искам да ме полетите с мен до Канзас – рече Дороти.
Но Кралят на маймуните поклати глава.
– Това не може да бъде направено – каза той. – Ние принадлежим само на тази страна и не можем да я изоставим. Никога не е имало Крилата маймуна в Канзас досега и предполагам, че никога няма да има, защото на тях не им е мястото там. Ще се радваме да ви служим по начин, който е по силите ни, но не можем да пресичаме пустинята. Довиждане.
И с още един поклон Кралят на маймуните разпери крилете си и отлетя през прозореца, последван от групата си.
Дороти беше готова да заплаче от разочарование:
– Изхабих едно желание на Златната шапка напразно – рече тя, – защото Крилатите маймуни не могат да ми помогнат.
– Определено е много зле! – каза добросърдечният Дървар.
Плашилото пак се беше замисли и главата му се изду толкова ужасяващо, че Дороти се уплаши да не се пукне.
– Хайде да се обадим на войника със зелените мустаци – каза той, – и да го попитаме за съвет.
И така войникът беше призован и влезе плахо в Тронната зала, защото докато Оз беше жив, той никога не му позволяваше да премине по-далеч от вратата.
– Това малко момиченце – каза Плашилото на войника, – иска да прекоси пустинята. Как може да го направи?
– Не мога да кажа – отговори войникът, – защото никой никога не е прекосявал пустинята освен самият Оз.
– Няма ли някой, който може да ми помогне? – попита Дороти сериозно.
– Глинда може би – предложи той.
– Коя е Глинда? – попита Плашилото.
– Вещицата от Юг. Тя е най-могъщата от всички Вещици и управлява Квадратните. Освен това замъкът ѝ граничи с пустинята, така че тя може да знае начин да я премине.
– Глинда е Добра вещица, нали? – попита момичето.
– Квадратните мислят, че е добра – каза войникът, – и е мила към всички. Чувал съм, че Глинда е красива жена, която знае как да остане млада въпреки многото години, през които е живяла.
– Как мога да стигна до замъка ѝ? – попита Дороти.
– Пътят води право на Юг – отговори той, – но се говори, че е изпълнен с опасности за пътешествениците. Има диви зверове в горите и раса чудати мъже, които не харесват странници да пресичат тяхната страна. По тази причина никой от Квадратните не ходи в Смарагдения град.
Тогава войникът ги остави и Плашилото каза:
– Изглежда, че въпреки опасностите, най-доброто нещо, което Дороти може да направи, е да пътува до Страната на Юг и да помоли Глинда да ѝ помогне. Защото, разбира се, ако Дороти остане тук, тя никога няма да се върне в Канзас.
– Сигурно пак си размишлявал – отбеляза Тенекиеният човек.
– Така е – каза Плашилото.
– Ще тръгна с Дороти – обяви Лъвът, – защото ми писна от града ви и копнея за горите и природата пак. Аз наистина съм див звяр, знаете. Освен това Дороти ще се нуждае от някой, който да я защитава.
– Това е вярно – съгласи се Дърварят. – Брадвата ми може да ѝ е от полза; така че и аз ще отида с нея в Страната на Юг.
– Кога тръгваме? – попита Плашилото.
– И ти ли идваш? – попитаха те изненадани.
– Със сигурност. Ако не беше Дороти, никога нямаше да имам мозък. Тя ме вдигна от пръта в царевичното поле и ме заведе до Смарагдения град. Така че добрият ми късмет се дължи изцяло на нея и никога няма да я изоставя, докато не тръгне за Канзас веднъж завинаги.
– Благодаря – рече Дороти благодарно. – Ти си много мил с мен. Но бих искала да тръгна възможно най-скоро.
– Ще тръгнем утре сутрин – отвърна Плашилото. – Така че нека се приготвим сега, защото ще бъде дълго пътуване.
